Смъртта на неродените ми братя
деца нарязани и голи
кръстосват мъртвите поля
с ръце замръзнали се молят
очакват девствени смъртта
в очите им снежинки и неволи
от падналия вчера сняг
разстилат тъмните си клони
посрещат утрото над тях
седем гниещи дечица
с черни рани от тъга
търсят своята надежда
търсят нечия ръка
бавно стъпките им ги отвеждат
в храм от ярка светлина
стар порутен неизползван
храм на края на света
с черни каменни комини
с тъмна порта от тела
тела изстинали и сини
на две превити от вина
навлизат клетите във мрака
деца нарязани и голи
те късат своите меса
и с кръв се хранят като роби
щастливи в своята походка
с крака премръзнали и криви
седем гниещи деца
на бог се молят да ги види
а той разголен се усмихва
прегърнал кръста като бреме
със топъл поглед ги дарява
надежда вдъхва им навреме
във храмът всички ги целуват
дори и старите монаси
с души разядени от похот
с усти копнеещи за семе
за семе вярващите братя
и себе си предали биха
за топлата прегръдка на живота
началото и краят на всемира
прегърбен старият свещенник
подритва тлъстата си вяра
разкъсва малките тела
и плахо гледа към олтара
а детските сърца игриви
засядат между редките му зъби
и с нежен полъх красота
смъртта посрещат като живи
седем гниещи дечица
седем капки самота
седем девствени търбуха
вечен трон от суета
***
а бог седя и се усмихва
и много дълго помълча
за него всички са еднакви
дори и мъртвите деца